Вдъхновение

Вдъхновена съм от смелоста на един приятел! Малко е банално, но това е темата, която ме вълнува. Защото съм тъжна, защото съм като в клетка, с отворена врата. Искам но не мога, а и да мога не ме искат. Стана ясно за какво става въпрос нали? Тъпо ми е, знам че е глупаво, че е детинско, но не мога, поне за момента. Не знам дали и искам. Дали съм влюбена? Мисля че да, но в този измислен образ, който знам че излюзия. Откривам го навсякъде, без да искам или съзнателно. Станало е като втора природа. Ужасно е. настроението ми е като на махало, със своите пикова и спадове. Защо невъзможните неща са така привлекателни? Чудя се това някакво отклонение ли е? На моменти мисля трезво, всъшност в повечето време съм преклено разумна. Дали това ми пречи? Все си мисля че отговорът е да! Уви. Днес нищо не протече по план. Исках да се сетиш за мен, но аз съм никой, сянка от миналото за която не се сещаш. А аз изгарям, от лудост. Няма друга дума по-точна от тази. Затова съм отнесена. Защото постоянно витая като в сънищатадори и денем. Надеждата последна умира, уви.